VASIL LEVSKI

Васил Левски
ВАСИЛ ЛЕВСКИ /06.07.1837 - 06.02.1873/
Vasil Levski /06.07.1837 - 06.02.1873/

ВАСИЛ ЛЕВСКИ /06.07.1837 - 06.02.1873, по нов стил 18.07.1837 - 19.02.1873/

Vasil Levski
За него всеки българин притежава изграден свой образ. Той е незаличимо скътан в гънките на онова, което сме свикнали да наричаме училищна памет. Представата за Апостола обаче далече надхвърля непринуденото школско докосване до корените на българщината. Тя е една от най-дълбоките дири на националната ни памет, една от най-силните връзки на българина с гордостта на неговото минало. И затова творци на изящната духовност рядко сполучват, когато се опитват да вместят Васил Левски в рамките на своето изкуство, на собствената си идейно-естетическа представа.
Колчем се доближим до някоя годишнина на Апостола, толкова пъти ние заставаме пред съда на историята с поредица от въпроси: Защо Левски е кумир на нацията? Как миналото и настоящето не хвърлят върху неговия образ поне малка сенчица на съмнение, на лек скептицизъм към историческото му величие? Имаме ли моралното право да се наричаме негови наследници? Техните отговори не могат да тръгнат само от еднозначната представа за Дякона като чист, безкорисен човек, недомогващ се до нищо в живота, освен до революцията, до освобождението на българския народ. Не са достатъчни за едно начално обяснение даже прочутите му думи в писмото до Панайот Хитов от 1868 г.: "Ако спечеля, печеля за цял народ, ако загубя - губя само мене си". Те разкриват най-вече основанията Левски да бъде наречен Апостола - човек, чиято нравствена сила се състои в това да дава, без да чака отговор нито почести, нито власт, нито пари, нито слава. Негов кумир е отечеството - независимо от робската българска неволя, независимо от угасналото в средновековното минало държавно величие.
Целият живот на родения през 1837 година в град Карлово Васил Левски е подчинен на бъдещето на свободна България, пронизан е от тръпката на вярата в нейните добри сетнини като държава и нация. Нека да отправим поглед към сътворената от него през 1871 г. "Нареда на работниците за освобождение на българския народ". Как точно и убедително са очертани в нея контурите на обществените отношения, които трябва да възтържествуват в свободното отечество! Тук Апостолът извайва профила на един свят, в който неравенството и потъпкването на човешкото достойнство ще бъдат погребани завинаги, за да сторят път на демокрацията, хуманизма и рационалното начало. Под пепелта и развалините на Османската империя трябва, според замислите на Левски, да израсне една хармонична държава, с точно разпределени функции между законодателната и изпълнителната власт, подчинена на принципите за пълно равенство между всички, построена върху ненакърнимата демократична база.
Vasil Levski
Vasil Levski "Цел. С една обща революция да се направи коренно преобразование на сегашната държавна деспотско-тиранска система и да се замени с демократическа република (народно управление)... Да се издигне храм на истината и правата свобода, а турският чорбаджилък да даде място на съгласието, братството и съвършеното равенство между всички народности. Българи, турци, евреи и пр. ще бъдат равноправни във всяко отношение: било във вяра, било в народност, било в гражданско отношение, било в каквото и да било. Всички ще спадат под един общ закон, който по вишегласие на всички народности ще се изработи" - четем оригиналните редове на Апостола, от които лъха историческата убеденост в необходимостта от конституционно и републиканско управление в бъдеща свободна България. И тъкмо поради това Левски непрекъснато воюва за самостоятелно идейно и тактическо развитие на националноосвободителното движение, за издигането на неговата роля като независим фактор в Балканския югоизток, за превръщането му в реална и дистанцирана от чуждите домогвания сила. Само при такива предпоставки, при подобен развой на освободителните борби може да се постигне една от най-важните гаранции за бъдещото демократично управление на младата държава.
На българина Левски дава изключителен пример за вяра и упование в националните сили. Ратник на революцията, той иска под нейните знамена да се стекат всички, които милеят за род и отечество. В единението на всички "задружни сили" на нацията Апостолът търси преспективите на борбата и вярва, че българинът има душевна крепкост, за да преодолее всички дребни страсти, обричайки се на голямата идея. Така Левски става поучителен пример за всички онези, които през последните деситилетия виждат във всяка историческа неудача повод за разклащане на доверието в градивните възможности на нацията, за снизходителен поглед към нейното минало, настояще и бъдеще.
Апостолът вписва своя светоглед в най-демократичните възгледи на епохата си, но той не остава в далечния идеен ореол на Възраждането. В едно писмо-дописка до Любен Каравелов от края на 1870 или началото на 1871 г. Левски отново пролива светлината върху разбиранията си за държавата и нейното управление: "Всички народи ще живеят в нея под едни чисти и святи закони, както е дадено от Бога да живее човекът. И за турчинът, и за евреинът и за пр., за всички еднакво ще е само ако припознаят законите равно с българина. Така ще е в наше Българско... Нийй не гоним турския народ, ни вярата им, а царят и неговите закони, с една дума турското правителство, което варварски владее не само нас, но и самият турчин. В Българско не ще има цар, а "народно управление" и всекиму своето. Всеки ще си служи по вярата и законно ще се съди както българинът, така и турчинът и евреинът и пр."

Vasil Levski

Дяконът разбира ритъма на историята не само с гениялната си фраза: "Ако е за България, то времето е в нас и ние сме във времето, то нас обръща и ний него обръщаме". Той отправя поглед към бъдещите задачи, над които си струва да се замислим и днес. С отмерена политическа и човешка мъдрост Левски пробужда хората от унеса на апатията, защото изпреварва времето си и носи в личността на големия поборник много отрицания - на робското примирение, на четническото минало в националноосвободителните борби, на безперспективното в психиката на един народ, възправил се да отвойва собствена държава и достойно име. Той се стреми към верни прозрения за историческия смисъл на епохата и така стига до известния връх на споменатата по-горе мисъл, която отрежда на обществено извисения човек място във времето и на времето - в него. На тази стихийно изразена диалектика днес може да завиди всеки, който се е посветил на хуманитарното знание. Тя същевременно разкрива друга страна от духовния облик на мислителя и организатора на националната революция - неговата принадлежност към общочовешката мисловност, усъществената от Левски връзка между материалистическата философия на 19 век и националната самобитност на българското духовно движение. Нещо повече - тази мисъл е общочовешка, универсална повеля да не се бяга от проблемите на живота, напомня ни, че в противен случай ще се окажем излишни в него и за него. Можем ли тогава да оспорим един от най-големите познавачи на живота и делото на Апостола, Николай Генчев, който го нарича "гражданин на света
Христо Ботев го нарича един от ония "апостоли, редки на революцията не само в нашия народ, но и в другите по-напреднали народи". Наистина мащабите и величието на Васил Левски трудно могат да останат съизмерими само с мярата на българската история. Той надхвърля далеч пределите на отечествената популярност и преклонение, намирайки заслужено хоризонтите на общочовешката значимост. Подобна универсалност може да притежава само личност, която в историческата памет на народа се свързва с гения и носи отпечатъка на непреходното. Левски никога не е брулен от променливите ветрове на настоящето, не е деформиран от политическата конюнктура, от повече или по-малко субективно историографско виждане. Върху него времето не налага отпечатъка на забравата, той винаги вписва и ще вписва своя светоглед в мисловния човешки прогрес. Левски не само дълбоко вярва в градивните сили на българския народ. В тази вяра Апостолът влага прозорливост, добро разбиране на доказаните добродетели и качества на българина. Надарен с изключителен психологически усет и хуманност, Левски се стреми да види в прогледналия през мрака на робската тъма съотечественик бъдещия гражданин на свободна България - достоен за нейното демократично изграждане, за най-светлите духовни идеали на времето. Говорейки и пишейки за българина на бъдещето и за човека въобще, Апостолът достига върховете на най-прогресивните и обективни ценности на своята епоха. Той застава ва страната на всички онези, които защищават естествените права на човешката личност. За него, наречен от английската историчка Мерсия Макдермот, "Апостола на свободата", именно желаната "пълна свобода" на човешкото съществуване е закон за развитието на всяко хармонично общество, за изграждането на бъдещата българска държава.
Погледнем ли към Левски, стъпили в полето на историческия опит, то той ще ни се стори прозорец към темелите на националното себепознаване и политическо разкрепостяване. "Че и ния сме хора и искаме да живеем човешки, да бъдем свободни, с пълна свобода в земите си. Там, дето живее българинът - в България, Тракия и Македония. Па и от каквато и да е народност да живеят в той наш рай, из бъдат равноправни с българинът във всичко. Ще имаме едно знаме, на което ще пише: свята и чиста република" - четем в неговото писмовно наследство. Тези думи са своеобразна идейна равноценност на всяко обезверяване в демокрацията и хуманизма през последвалите деситилетия на българското държавно развитие. Към тях българинът се връща винаги, когато трябва да сверява идейния пулс на съответното време, да си припомня източниците на родолюбието и демократизма в миналото на България. Мислите на Левски остават винаги в съзвучие с морално-политическите проблеми на днешния ден, защото излизат от граничите на историческата конкретност и добиват стойността на общочовешки представи за онова, което е добро, хуманно и напредничаво в политиката и живота.
Левски обаче добре съзнава, че българинът, като всеки човек, не е праволинеен, не е едностранен; той е една неизбродна галактика и неговата съдба в бъдеща свободна България не трябва да се ограничава от нищо, а да се движи в коловоза на естествените предписания на битието. Ето защо Апостолът призовава гражданина на независима България "свободно да живее и да се наслаждава на природата Божия", "да си служи по вярата и законно да се съди". Продължаваме ли нататък с тези мисли за човека и неговото съществуване, ще открием у Левски един проницателен философ, осенен от голямата идея на хуманизма. Той приема само онзи модел на човешко общежитие, при който естественият ред е изграден върху абсолютното равенство между хората. В това убеждение има и ренесансови елементи, и стаена сила на просветителски убеждения, и земна мисъл на човек, който винаги усеща реална почва под краката си.
Левски е такава личност, която винаги може да раздвижи дълбоките мъдри води на историческия спомен. Неговите разбирания за същността на българската национална революция, "обща, морална и с оръжие", за бъдещето на отечеството, за ролята на обикновения българин в съзиданието на свободната държавност са непреходни идейни послания от Възраждането до най-висшите духовни категории на времето, в което живеем. Той сякаш подканва българина да не остава в сковаващата рамка на националната ограниченост, да подхранва в себе си уважението и толерантността към другите народи, да не слага знак на равенство между социални и национални различия. Заедно с това Апостолът учи следовниците да се вглеждат в българския народ, да търсят историческата истина за него - с цялата й противоречивост, сложност и богатство.
Известни са писмата на Левски до чорбаджиите. В тях се преплитат и укор, и предупреждение, и надежда, че родоотстъпникът ще чуе зова на кръвта и ще помогне на народните поборници. Обръщението на Апостола: "Разберете! Решили сме се вече!... Или да ви съберем или да ви поразим!", представлява една осъзната истина за решителния начин, по който трябва да се разместят пластовете в народната душа, за да се доведе до успешен край борбата. Той обладава непоколебима увереност, че пред всяко свято историческо дело нацията нравствено се пречиства, че тогава личното трябва да отстъпи пред потребностите на общата кауза. Схващанията на Апостола за гражданската и политическата свобода на народа и отделната човешка личност в бъдеща България, за нейната републиканска форма на управление са неотделими от идеите за самостоятелно развитие на националноосвободителното движение. "А колкото за извънбългарско, днес ние не даваме ухото си на никакви техни обещания, пък и да ни уплашат не им видим очите..." - отбелязва той условието, което би донесло и независимостта на свободното отечество, върху чието "едно знаме ще пише: Свята и чиста република". Левски ни оставя многобройни документални свидетелства за убеждението си в необходимостта от пълна самостоятелност на националната революция като предпоставка за бъдещия държавен суверенитет. Без да бъде държавник, той мисли и разсъждава като държавен човек. През 1871 год. Левски споделя с братята Христо и Евлоги Георгиеви: "От никого страннаго нищо не се надяваме и никому и нищо не се молим. Всичко се състои според нас в нашите задружни сили!" С тези думи Апостолът се стреми към по-широко историческо обобщение. Той докосва темата за историческата участ на малките нации в света с убеждението, че тяхното самостоятелно развитие и добруване в държавна форма зависи преди всичко от народната воля. Шансовете да се прекърши стремежът за независимост са толкова по-малки, колкото народът е по-сплотен и повече вярва в правотата на освободителното дело.
Би било обаче доста приповдигнато и едностранчиво, ако твърдим, че Левски остава в народната памет преди всичко с познатото клише "гениален идеолог, организатор и ръководител на българската национална революция". Повече от всеки друг водач от възрожденската епоха Апостолът се стреми с идеологията си, с борбата си, с живота си да отговори на най-съдбоносния въпрос на своето време - как, по какъв начин и с какви средства да се извоюва българското освобождение. Левски има на този въпрос убедителен отговор - "революция всенародна, незабавна и отчаяна". До нея обаче може да се стигне чрез Вътрешната революционна организация - една изключителна комитетска мрежа, която Апостолът създава из българските земи със своите рисковани обиколки. Съградените от Левски освободителни структури отговарят на традиционния демократизъм на българското общество, на негоните непреходни интереси за постигане на национална еманципация.
С пропагандата на Вътрешната революционна организация, с извършеното от нея материална подготовка за бъдещото въстание Левски най-точно от всички големи възрожденци напипва пулса на народния живот. В организацията и чрез нея Апастолът добива в завършена форма онова, което се нарича професионален революционер. Без колебания и конюнктурни съображения, Левски превръща комитетската организация в инструмент за освобождение без упование в чужди сили. В по-старите исторически съчинения често се повтаря, че Апостолът е човек на делото. Това е и така и не е така. Защото до огромното националноосвободително дело, което той извършва със създаването на комитетската мрежа, станала по-късно темел в подготовката на Априлското въстание, може да се стигне само чрез дълбоки осмислени и практически проверени идеи.
Наред с този исторически урок в идейното наследство на Левски се вписва и разбирането, че екзалтацията и преднамереният патос нямат място там, където на живот и смърт се кове бъдещето на един народ. Апостолът е чужд на всяка театрална поза, на амбицията героично да се вреже в аналите на историята. "Съвършена простота лъха от този човек. Но ние чувстваме, че тази простота е еманация на най-дълбока сложност... Левски е най-обикновеният герой в нашата история. И заедно с това - най-необикновеният. Ето къде е неговата истинска същност" - възхищава се Ефрем Карамфилов. Апостолът сякаш е призван като под увеличително стъкло да покаже една от изключителните добродетели на българския народ - скромността. И колко дребни и банални изглеждат някои по-късни негови интерпретатори, които в размисъла за времето на Левски и неговия исторически контекст снижават ръста на този величав българин със сравнения и съпоставки, търсят опростени начини да го успоредят с другите значими фигури на епохата. Основното, неповторимото в неговия живот е властването на социалното чувство, на политическата идея, на реалистичната, последователна, дори прагматична представа за мисията на родолюбеца, обрекъл се на народното освобождение.
Все пак исторически ограничен е онзи прочет на Левски, който би го обрамчил само с утаеното тук-таме в масовото съзнание предубеждение за революционера-аскет. Желязната му дисциплина, прословутата пестеливост спрямо комитетските пари и всецялото отдаване на идеята могат да подскажат подобни асоциации, но те ни налагат и необходимостта да надникнем в нравствените устои на едно продиктувано от великата цел поведение, и през дистанцията на времето да разберем мисълта на Апостола за отговорност и дълг. Защото неговата задача е да изправи на бойна нога цял един народ, а подобна мисия налага да потули дълбоко в себе си лични човешки преживявания, драми и страдания, и въпреки това да остане нравствено чист - един от най-чистите в българската история.
И тук се крие частица от голямото признание на Николай Генчев, за когото "Левски беше изпреварил българското развитие с много деситилетия - със своята политическа идеология, със своите качества на гражданин на новия свят, със своята гениалност на организатор и политик".
А може би легендата и достоверното съчетават в своя път през времето само идеализирания портрет на един изключителен българин. Може би в неговата личност следовниците преднамерено искат да съберат всички добродетели на възрожденския поборник, да утаят в историческия спомен на нацията един безукорно чист ратник на нейните политически правдини и естествени тежнения.
Апостолът остава най-чистата и последователна във възрожденския порив към свободата фигура, побрала в себе си и величието на един народ, и неговото страдание. Повече от век след неговата кончина пред 1873 год. историците с признателност го наричат "велик син на България", "гениален творец на най-голямата историческа епоха на Българското възраждане, на българския 19 век". А може да се изрече - и с неговата скромност - Левски е личност скроена от времето в изключителни исторически рамки, и сама сътворила с делото и живота си част от драматичната история на България.