ВАСИЛ ЛЕВСКИ

„Ако печеля, печели цял народ. Ако изгубя, губя само мене си”

Футболен и спортен клуб Левски имат честта, гордостта и огромното морално задължение да носят името на най-достойния българин.Идеите, борбата и саможертвата на Васил Левски, Апостола на свободата, са вдъхновяващ патриотичен пример за народа. Епохалното му дело и светлият пример на неговия живот останат завинаги в сърцата и съзнанието на българите и ще изпълват поколенията с дълбока обич и признателност.

Васил Левски (Васил Иванов Кунчев) е роден на 18 юли (6 юли стар стил) 1837 г. в Карлово в семейството на Иван Кунчев Иванов и Гина Василева Караиванова. Има двама братя — Христо и Петър — и две сестри — Ана и Марийка. Най-малко известен е с официалното си име, както и с духовното си име дякон Игнатий. Самият той се подписва в протоколите Дякон Левский, а неговите съратници го наричат Васил Дякона или само Дякона или Дякончето. Ползва също турски псевдоними, например Аслан Дервишооглу Кърджалъ (В. Левски) (документ на БРЦК - Букурещ, 16 юни 1872 г.), Ефенди Аслан Дервишооглу, както и български псевдоними: Главният книжар, Тропчо, Драгойчо и др., вкл. и един арменски - Ованес. След смъртта му, през 80-те и особено 90-те години, в широка употреба влиза прозвището Апостола на свободата или само Апостола, за което особена заслуга има народният поет Иван Вазов. Васил Левски е идеолог и организатор на българската национална революция, основател на Вътрешната революционна организация (ВРО) и на Българския революционен централен комитет (БРЦК).

Левски учи във взаимно училище в Карлово. През 1851 г. баща му умира и тримата братя сами остават да се грижат за семейството. От 1855 г. е послушник при вуйчо си архимандрит Хаджи Василий, таксидиот на Хилендарския манастир в Карлово и Стара Загора, учи две години в класно училище в Стара Загора и изкарва едногодишен курс за подготовка на свещеници. На 7 декември 1858 г. приема монашеството и името Игнатий в Сопотския манастир "Св. Спас" под мантията на йеромонах Кирил, а през следващата 1859 г. Пловдивският митрополит Паисий го ръкополага за йеродякон. По-късно (1861 г.), под влияние на Георги Сава Раковски, Левски се посвещава изцяло на революционното дело. Той владее отлично турски, гръцки и арменски, които се оказват особено полезни в революционната му дейност. През 1862 г. заминава за Сърбия и взема участие в Първата българска легия на Раковски в Белград. Там заради ловкост и храброст получава прозвището Левски (според легендата е направил лъвски скок по време на военни упражнения).

След разтурянето на легията се присъединява към четата на дядо Ильо войвода. През 1863 г. заминава за Румъния и след кратък престой се завръща в България. През пролетта на 1864 г в Сопот, навръх Великден и в присъствието на най-близките си приятели, сам отрязва дългите си монашески коси. От този момент става мирски дякон на свободата Васил Левски. Архимандрит Василий се опитва да възбуди църковно следствие срещу племенника си, но Пловдивският митрополит заплашва самия Василий с наказание, ако упортва в настояването си. В периода 1865-1866 г. Левски е учител в с. Войнягово, Карловско, а след това (до 1867) в Еникьой, Северна Добруджа. Като даскал развива революционна пропаганда сред народа и организира патриотични дружини за бъдещото въстание. През 1866 г. на румънска земя се движи в средите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. През ноември 1866 г. се среща с Раковски. През 1867 г. става знаменосец в четата на Панайот Хитов. В Белград участва във Втората българска легия на Раковски (1867 – 1868). След разтурянето й прави опит да премине в България с чета, за да подготви народа за въстание, но е арестуван в Зайчар от сръбските власти и хвърлен в затвора. Освободен, Левски се прехвърля в Румъния. След това отново се връща в Зайчар и пак заминава за Румъния.

След неуспеха на четническата тактика Левски стига до идеята, че за успешния изход на национално-освободителната борба е необходимо центърът на революционната подготовка да се премести в България чрез изграждане на мрежа от революционни комитети. На 11 декември 1868 г. започва първата си агитационна обиколка из България, която завършва през февруари 1869 г. Март-април 1869 г. се връща в Румъния. Започва втората си обиколка из България на 1 май 1869 г., по време на която основава революционни комитети. На 26 август 1869 г. се връща в Румъния през Русе. Настоява за преместването на революционния център в България, но не среща подкрепа. В края на 1869 г. Левски участва в създаването на БРЦК в Букурещ и заедно с Любен Каравелов застава начело на революционно-демократичното му крило. Напуска Румъния и продължава изграждането на мрежата от революционни комитети в България. В края на 1870 г. определя Ловеч за център на ВРО — „Привременно правителство в България“. На 7 януари (стар стил, Ивановден) 1872 г. основава в Троянския манастир първия монашески революционен комитет, чийто председател става йеромонах Макарий.


През 1871 г. за помощници на Левски са изпратени Димитър Общи и Ангел Кънчев. Същата година Дякона изработва програма и проектоустав на БРЦК. Инициатор и участник е на първото общо събрание на БРЦК в Букурещ (29 април — 4 май 1872 г.). В края на юни 1872 г. напуска Букурещ и като пълномощник на БРЦК пред комитетите в България започва преустройство на Вътрешната революционна организация. Създава окръжни комитети.На 22 септември 1872 г. Димитър Общи организира обир на турската поща в Арабаконак. Левски е против, но е подкрепен единствено от поп Кръстю Никифоров. Залавянето на участниците нанася тежък удар на революционната организация. Левски получава нареждане от БРЦК и Каравелов за вдигане на въстание, но отказва да го изпълни и решава да прибере архивите на 26 декември 1872 г. е заловен от турската полиция поради предателството на ловешкия поп Луканов до Къкринското ханче (източно от Ловеч). Съдът го осъжда на смърт чрез обесване. На 1873 г. присъдата е изпълнена в околностите на София. Мястото на обесването на Васил Левски се намира в центъра на днешна София, където е издигнат негов паметник.

Левски е съвършен синтез на мисъл и воля, на живот и дело. У него липсват колебания или раздвоения. Вдъхновен от безграничната си обич към България и от мечтата да види отечеството си свободно, той работи с ненадмината прозорливост,ловкост, неизчерпаемаенергия и пълна отдаденост пред свещената кауза.Безстрашен, скромен, нравствено чист,Апостоласе превръщавнай-скъп символ на народното съзнание.

Тъй рече Апостола:

"Ние гоним царя и неговите закони!"


"Ако спечеля - печеля за цял народ - ако изгубя, губя само мене си!"
"Ако е за Българско, то времето е във нас, и ние сме във времето, то нас обръща и ние него обръщаме"
"Да бъдем равни с другите европейски народи зависи от нашите собствени задружни сили"
"Целта ни в Българско е братство с всекиго, без да гледаме на вяра и народност"
"Ще има едно знаме, на което ще пише: „Свята и чиста република.“
„За Отечеството работя, байо! Кажи ти мойте и аз твоите кривини, па да се поправим и всички да вървим наедно.“
„Аз съм посветил себе си на отечеството си още от 1861-о да му служа до смърт и да работя по народна воля…“
„Историята ни няма да прикачи заслугите ми на другиму.“
„Дързост и постоянство!“
„Аз съм се посветил на отечеството си жертва за освобождението му, а не да бъда кой знае какъв.“
„Днешният век е век на свободата.“